КРЕПОСТТА УММ ДУНАЙН

Една сутрин Учителя Антарах ме заведе в южните покрайнини на Кайро. Сред пясъците стърчаха руините на крепостни стени, сякаш разклатени и избити зъби в устата на пустинята. Посочи с ръка към тях:

-          Това, момко, са остатъците от последната крепост на неверниците, защищаваща Кайро. Цитаделата Умм Дунайн или както романите я наричаха Библон. Тук беше последната битка в която участвах. Бяхме около 5000 саби, а защитниците бяха равни ни по брой. Предвождаше ни Амр ибн ал-Ас – също като мен бивш неверник, а после истински правоверен. Византийците предвождаше Кир – хитър и ловък военачалник. Тогава тук се издигаха непревземаеми стени, високи до десет човешки боя. Нил беше придошъл и залял всичко около крепостта с изключение на една пясъчна ивица, широка не повече от двайсет стъпки. Ние не можехме да влезем в Умм Дунайн, но и византийците не можеха да напуснат цитаделата.  Стояхме ден след ден и се гледахме от растояние повече от хвърлей на срела. Накрая Кир предложи сделка – 1000 динара за халифа, 100 за Амр и по 2 на всеки войник. Ал-Ас го пусна за парите, но войниците му останаха заложници в крепостта. Когато стана ясно, че император Ираклий е съгласен да похарчи живота на войниците си, нежели да развърже кесията си, Амр ибн ал-Ас разпореди да бъдат избити до крак защитниците. Но за да запази нашият живот прибягна до хитрост. Пусна слухът, че откупа е платен и всеки византиец е свободен да си тръгне, но без оръжието. Неверниците, болни и изпосталели от глад повярваха и за няколко часа събраха сабите, лъковете и останалото си въоръжение. После отвориха портите на града и ни пуснаха зад крепосните стени. Това, което последва беше касапница. Избихме ги до крак. По заповед на Амр запазихме живота само на един от тях – Валентий. Та същият тоя Валентий ал-Ас го проводи до Констатинопол с няколко товара обувки, отрязани със стъпалата на хората в тях и посланието, че това очаква всеки неверник, който реши да стъпи отново в Египет...

Учителя замълча. Бях потресен от чутото. Гледах сивото му лице с цвят на дървесна пепел и два тлеещи въглена в нея.

После продължи:

-          Тук ятагана ми за последен път пи кръв! Напуснах армията на Амр ибн ал-Ас. Не го последвах и не бях с него когато разруши и опожари Александрийската библиотека. Останах тук, на мястото на най-големия си позор!

Учителя Антарах тръгна с бърза крачка към разпръснатите камъни и натрошен кирпич, бележещи линията на разрушените крепостни стени. Последвах го мълчаливо.

Навлязохме сред руините на града. А там все още се забелязваха следите от клането, от безсмислената хекатомба извършена преди десетилетия. Останки и остатъци от хора и техният поминък. Непогребани и забравени.

Учителя се наведе и изрови сред пясъците човешки череп. Вдигна го на нивото на очите ми и промълви:

-          Ето това остава накрая от човек! И никъде не е написано дали това е праведник или неверник! Дали е мълвял молитва или шептял намаз. Това, което е различавало този човек от мен и теб, от останалите хора вече го няма! То му е било дадено временно от Аллах или Господ и след като нишката на живота му е прерязана от моя или пък на друг някой меч, се е върнало обратно при Господаря. Това можех да бъда аз, или да бъдеш ти...