ЗА ВЯРАТА И ЛОГИКАТА

   Император Юлиян, който след смъртта му християните ще нарекат Отстъпник, събрал един ден първожреците на всички религии, проповядвани във Византион, както и най-видните атеисти в империята. Вече му било писнало от постоянните им караници, крамоли, задкулисни машинации и пустословия. Те разяждали Източната Римска империя.

            Седнал в огромния си, покрит със златен варак и филигранно изработени орнаменти престол, натъкмен с всички атрибути на властта си, той гледал изпод вежди хората, събрани по негова воля. Огромното множество го стреснало не само с броя си, но и с пъстротата на облеклото, държането и самомнителната надутост. В атриума на двореца прибоят на страстите се разбивал в архипелаг от човешки островчета. Хората пристъпяли от крак на крак, а между тях имало метри разстояние, пропити с напрежение и отчужденост.

            Императорът почувствал, че само неговото присъствие и наличието на добре въоръжената и обучена стража възпирала поданиците му да не се нахвърлят едни на други и да си прегризат гърлата.

-          Добре! Чуйте ме сега! Всеки от вас ще има по десет минути време, за да ме убеди в правотата на вярата си. Искам да разбера и избера най-правилната религия! После ще изслушам атеистите, които твърдят, че не съществува Бог или божества. Слушам ви – докажете че сте единствено прави и непогрешими във вярата си!

Един по един заставали пред него адептите на различните религии, вярвания, секти и ордени. Жонглирали с думи, цитати, мъдри слова и препратки към историята. Били напоително изчерпателни, фанатично ентусиазирани и ... обвити с воалите на алегории, сравнения, мъгливи фрази.  Императорът ги слушал с каменно лице съсредоточено и при изтичане на определеното им време махвал с ръка за да спре словесните им водопади. После идвал реда на следващия, на следващия, на следващия... Часове трябвали, за да могат всички да обосноват вярата си. Накрая първожреците приключили и дошъл редът на атеистите.

Започнали отново едни словесни еквилибристики, витиевати думи и философски упражнения на тема: “Защо няма Бог и не би могло да има!”...

И така отново с часове. А император Юлиян прекъсвал всеки мъдрец, когато времето му изтичало с думите:

- Ти убеден ли си в думите, които изричаш?!

И всеки един от тях отговарял:

- Да, ваше Величество!

Когато и последния от тях млъкнал, същински епикуреец, погледите на всички се насочили към владетеля.

Юлиян бавно се изправил и с плътен глас заговорил:

-          Така, слушах ви с часове. Атеистите, които ме убеждаваха, че няма Бог или Висша сила и доказваха това чрез логиката си, тръгваха или от някаква аксиома, приета на вяра или достигаха до вярата в собствената си правота и непогрешимост. Те не са по-малко вярващи от вас, първожреците!

Усмивка пробягала по лицата на проповедниците. Но император Юлиян побързал да попари задоволството им:

-          Какво обаче да кажа за вас, застъпници на различни божества и религии! Вие не вярвате в собствените си  кумири, след като се опитахте чрез логиката да докажете правотата на вярата си. А бе необходимо само да заявите: “Аз вярвам и моята вяра не се нуждае от доказателства!”

В залата настанала глъчка. Императорът извисил гласа си, школуван от военни заповеди:

            - Млъкнете! За мене в морето от логика на философите винаги има островчета вяра, от които тръгват корабите на теориите им!  От друга страна ако птиците не вярваха, че могат да летят, никоя логика не би ги накарала да разперят крила! Затова в Рим* всеки ще е свободен да проповядва и вярва в каквото си иска, без да ограничава обаче вярата на останалите! Научете се да живеете заедно!

* - До Константиновите реформи във всички провинции на бившата Римска империя Рим е било нарицателно име за държава.

ЗА ОБИДАТА

Един ден на площада Ал-Хиджр в Мека се били събрали курейшите – противниците на Мохамед. Те се надъхвали за да го изгонят от града заедно с привържениците му.

Тъкмо тогава покрай тях минал Мохамед, придружаван от чичо си Абу Талиб.

Многобожниците курейши започнали с настървение да сипят по техен адрес обиди и проклятия. Били като страхливи бесни кучета – лаели с настървение. Като змии пръскали отрова и жлъч.

Не издържал Абу Талиб на провокациите им и прокарал длан по ефеса на ятагана си. В същият момент усетил върху ръката си железната хватка на Пророка.

Мохамед го погледнал в очите с усмивка и със спокоен глас му казал:

-          Недей! Обидата е като отровно питие – действа само ако го приемеш!

Когато Синедриона начело с Кайфа осъдил Исус на смърт, фарисеите решили да се подиграят с него. Натоварили го на гърба на старо, проскубано магаре с лице към опашката му, окачили му дъска с надпис „Цар на Юдея” и му сложили на челото корона от тръни.

Първожрецът Кайфа хванал поводите на осела и го повел по улиците на Йерусалим към двореца на римският наместник Пилат.  По улиците на града имало голямо множество от хора, събрани заради Пасхалните празници. Сред тях били и учениците на Христос. Тълпата се нахвърлила с ожесточение върху Сина Божи. Засипала го с обиди и насмешки. Хората започнали да хвърлят по Исус освен ядни думи и боклуците, които се валяли по улиците на града.

Учениците на Исус се опитали да го защитят с телата си от хвърляните предмети и с думи от обидите. Той обаче немощно им се усмихнал, поклатил с глава и промълвил:

-          Недейте! Обидата им не може да ме стигне! Тя е като отровно питие – действа само ако отпиеш от него!

КРЕПОСТТА УММ ДУНАЙН

Една сутрин Учителя Антарах ме заведе в южните покрайнини на Кайро. Сред пясъците стърчаха руините на крепостни стени, сякаш разклатени и избити зъби в устата на пустинята. Посочи с ръка към тях:

-          Това, момко, са остатъците от последната крепост на неверниците, защищаваща Кайро. Цитаделата Умм Дунайн или както романите я наричаха Библон. Тук беше последната битка в която участвах. Бяхме около 5000 саби, а защитниците бяха равни ни по брой. Предвождаше ни Амр ибн ал-Ас – също като мен бивш неверник, а после истински правоверен. Византийците предвождаше Кир – хитър и ловък военачалник. Тогава тук се издигаха непревземаеми стени, високи до десет човешки боя. Нил беше придошъл и залял всичко около крепостта с изключение на една пясъчна ивица, широка не повече от двайсет стъпки. Ние не можехме да влезем в Умм Дунайн, но и византийците не можеха да напуснат цитаделата.  Стояхме ден след ден и се гледахме от растояние повече от хвърлей на срела. Накрая Кир предложи сделка – 1000 динара за халифа, 100 за Амр и по 2 на всеки войник. Ал-Ас го пусна за парите, но войниците му останаха заложници в крепостта. Когато стана ясно, че император Ираклий е съгласен да похарчи живота на войниците си, нежели да развърже кесията си, Амр ибн ал-Ас разпореди да бъдат избити до крак защитниците. Но за да запази нашият живот прибягна до хитрост. Пусна слухът, че откупа е платен и всеки византиец е свободен да си тръгне, но без оръжието. Неверниците, болни и изпосталели от глад повярваха и за няколко часа събраха сабите, лъковете и останалото си въоръжение. После отвориха портите на града и ни пуснаха зад крепосните стени. Това, което последва беше касапница. Избихме ги до крак. По заповед на Амр запазихме живота само на един от тях – Валентий. Та същият тоя Валентий ал-Ас го проводи до Констатинопол с няколко товара обувки, отрязани със стъпалата на хората в тях и посланието, че това очаква всеки неверник, който реши да стъпи отново в Египет...

Учителя замълча. Бях потресен от чутото. Гледах сивото му лице с цвят на дървесна пепел и два тлеещи въглена в нея.

После продължи:

-          Тук ятагана ми за последен път пи кръв! Напуснах армията на Амр ибн ал-Ас. Не го последвах и не бях с него когато разруши и опожари Александрийската библиотека. Останах тук, на мястото на най-големия си позор!

Учителя Антарах тръгна с бърза крачка към разпръснатите камъни и натрошен кирпич, бележещи линията на разрушените крепостни стени. Последвах го мълчаливо.

Навлязохме сред руините на града. А там все още се забелязваха следите от клането, от безсмислената хекатомба извършена преди десетилетия. Останки и остатъци от хора и техният поминък. Непогребани и забравени.

Учителя се наведе и изрови сред пясъците човешки череп. Вдигна го на нивото на очите ми и промълви:

-          Ето това остава накрая от човек! И никъде не е написано дали това е праведник или неверник! Дали е мълвял молитва или шептял намаз. Това, което е различавало този човек от мен и теб, от останалите хора вече го няма! То му е било дадено временно от Аллах или Господ и след като нишката на живота му е прерязана от моя или пък на друг някой меч, се е върнало обратно при Господаря. Това можех да бъда аз, или да бъдеш ти... 

ЗА ТЪРПЕНИЕТО...

   Когато Камбиз превзел град Пер Бастет или Бубастис първата му работа била да разграби храма на богинята Бастет. Светилището се славело като едно от най-големите и най-богати в света. Било разположено в средата на града, между два от ръкавите на Нил върху ивица земя, която пролет се превръщала в остров. Хилядолетия наред давало ритъма на живот в свещената столица на богинята – котка.

            Но най-известно било с легендарната си Зала на хилядите делви. Намирала се в подземието на храма и съдържала хиляди глинени съдове, които според легендите съхранявали богатствата на храма, щедро дарявани от поколения египтяни.

            Та Камбиз нахлувайки в светилището разпоредил да заловят жив главният жрец Птах Амасис. Бързо го открили, застанал пред алабастровата огромна статуя с две лица – на котка и на лъвица. Сякаш се опитвал с немощното си тяло да защити и Бастет, и Сехмет.

            Завоевателя бързо успял да убеди жреца да съдейства, като заплашил да избие всички котки, които се разхождали царствено в храма. Повел стареца Камбиз към подземията. И понеже персийският цар бил маниакално недоверчив, слязъл сам в Залата на хилядата делви. Гледката, разкрила се пред очите му била потресаваща и нереална – огромен подвал с наредени в стройни редици в него глинени съдове. Всички еднакви по форма и размер. И всичките с глинени похлупаци, здраво затворени и запечатани с восък.

            Отворил Камбиз първата делва, бръкнал с ръка и загребал. В шепата му обаче се оказала купчинка зърно. После от втората го лъхнала миризмата на свещеното питие на Бастет – бирата. От третата извадил наръч папируси, празни и с най-високо качество. После се натъкнал на делви с мед, вода, вино, овес, семена за посев...

            Обезумял Камбиз и вече не се стараел да отваря съдовете внимателно. Като използвал плоската страна на меча си започнал да троши наред. Войните, които били в храма чули виковете му и дотърчали. После започнали и те да се сражават с грънците. След около час в Залата на хилядата делви нямало вече никакви делви, а само хаос от парчетии, омесени в червеникаво-кафява кал от зърна, билки, подправки, ивици накълцан папирус и плат. Но нямало и една трошичка злато или скъпоценни камъни.

-          Къде е съкровището на проклетата котка?! – изревал Камбиз срещу жреца.

Стареца смирено свел глава и с широк жест описал хаоса в подземието:

-          Ти току що го унищожи, царю!

-          Но тук няма нито сребро, нито злато, ни нищо друго ценно!

-          Напротив – благодарение на храната и другите продукти в съдовете градът ни устояваше месеци на обсадата ти! Но в една от делвите действително имаше истинско съкровище.

-          И къде е то?!

-          Изтече в пръстта! Стотици години ние съхранявахме наследството, дарено ни от Великата Богиня Бастет. Това беше делва с еликсир на безсмъртието! Твоята припряност и нетърпения унищожиха и съкровището, Камбиз!

Миг, след което метална змия със свистене се впила в сърцето на старият жрец. Мечът на Камбиз разкъсал плътта и разбил последната стъкленица с еликсир, висяща на кожена връзка на врата на стареца...

Търпеливият вече е открил половин съкровище!

ИЗГУБЕНАТА АРМИЯ НА КАМБИЗ

В древни времена армията на персийският цар Камбиз тръгнала да завзема Египет. Но пътят до сърцето на страната минавал през завладяването на град Бубастис. Дълги месеци Камбиз и добре обучената му войска обсаждали града, но не можели да го превземат. Защитниците се биели като лъвове, с вдъхновение и опиянение. Опиянението от питието на богиня Бастет – бирата. Умувал персийският цар заедно с генералите си как да сломи съпротивата. Вбесявали го котешките статуи и изображения, с които били осеяни околностите на града. Дори нощем Камбиз сънувал кошмари с тях...

            Докато един ден не довели в шатрата на царя пленен млад жрец. Хвърлили го в краката на господаря си – треперещ и окървавен. Камбиз с вледеняващ, изпълнен със злоба глас просъскал:

-          Добре, котколюбецо, това е последната ти възможност да спасиш живота си като спасиш живота на войните ми! Кажи ми как мога да превзема Бубастис!

-          Велики царю, - с треперещ глас промълвил жрецът. – Има начин да превземеш цитаделата. Разпореди се да изловят колкото се може повече котки. После ги поставете в зеблени чували на гърдите на войните, така че да се виждат муцуните им. Никой няма да посмее да нарани свещеното животно на великата богиня Бастет!

-          Добре, ще те послушам! Но ти ще вървиш най-отпред с всички пленници! И също като войниците ми ще носиш на гърдите си зверче в торба. Както и табела, на която ще пише „Предател”! Казах!

Тялото на пленника изведнъж спряло да се тресе и се стегнало като тетива. Станал от земята и се изправил пред царя в целия си ръст:

-          Бъди проклет Камбиз! Бъди проклет и ти, и цялата ти армия от зверове! Нека пясъците, които искаш да завладееш накрая те погребат с войската ти! Да загинете заради собствените си страхове и благоговение...

Думите му били прекъснати от меча на царя, отделил с един замах главата от тялото на жреца...

На другият ден Бубастис паднал. Благодарение на живият щит от свещени животни. Населението на целият град било изклано, но не и преди да бъдат избити всички котки пред очите на пленените.

Месеци по-късно Долен Египет бил завладян от персийците.

И може би историята би свършила тук, ако не било проклятието на младият жрец.

Камбиз научил за приказно богат древен град, който се намирал отвъд Фаюм в подстъпите на либийската пустиня. Обитателите му били отдавна изчезнали, но съкровищата на града стояли непокътнати.

И повел армията си Камбиз в своя последен поход.

За негов късмет обаче се наложило спешно да се прибере в столицата си Персеполис.

Така египетската му армия тръгнала на път в търсене на столицата на гарамантите. След дълго лутане из пустинята, продължило половин година, остатъците от войската на Камбиз достигнали до призрачният град. Жадни и гладни, изморени и обезсърчени те навлезли по пустите каменни улици сред руините на храмове и домове. Когато разположили стана си на огромният градски площад се разразила невиждана до тогава от тях буря. Сякаш пясъчна стена настъпвала към столицата на гарамантите. След като отминал прибоя на пустинята от армията на Камбиз и от града нямало и следа.

Туарегите, които населявали тази част на Либийската пустиня, намирали дни след това труповете или телата на полуживи персийци, разпръснати на километри. Когато разпитали някои от умиращите, научили, че пред пясъчната стена се движела армия от демони. И всяко изчадие приемало облика на любим човек – майка, съпруга, дете, брат, баща... Войните  нямали сили да вдигнат мечовете си срещу тях. Просто стояли като вкаменени и сълзи се стичали по лицата им. Сред демоните били и лицата на всички избити по време на походите хора.

И невъобразим брой котки! Разярени, бесни, настървени. С оголени зъби и настръхнала козина, по която пробягвали огнени искри. Демонската армия за секунди само разпиляла, разкъсала, разчленила групата безпомощни хора. След което вълната от фин, златист пясък погребвала тела, попивала реките от кръв, смилала и оглозгвала плътта по костите...

По същото време на хиляди километри разстояние, в покоите си в град Екбатана открили накълцаното тяло на цар Камбиз. Намерили охраната му обезумяла, загубила разсъдъка си.

И говореща несвързано.

За убиеца на царя – нечовешко същество, високо близо три метра, с тяло на жена и котешка глава...

Халиф Ал Хаким и обувките.

Халиф Ал Хаким е третият халиф от династията на Фатимидите. Когато става владетел е бил едва на 11 години. Бил надменен, себичен, самовлюбен. Мразел жените. Смятал се за по-велик от Пророка и най – вече – бил пълен глупак.

Неговата суета достигнала върха си, когато разпоредил по време на петъчните молитви вместо името на Пророка имамите да споменават неговото собствено. И когато хората отказали, той заповядал да подпалят домовете им.

Но основните му противници били жените. Защото докато мъжете им мълчали с тиха злоба и търпели тиранията му, жените говорели. По улици и площади, тържища и чаршии. Навсякъде в града го осмивали. Затова халифът решил – забранява се на жените да излизат от домовете си. Въпросът бил как да стане това. И тогава му дошла „гениалната” идея да забрани производството на женски обувки. Разпратил навсякъде из халифата войниците си за да изземат от обущарите готовите обувки и калъпите за тях. Събрал на площада поданиците си – мъже и жени. И пред всички ги запалил.

После заптиите му отделили само жените и им заповядали да събуят обувките си. Нямало как – подчинили се съпруги и дъщери. Ал Хаким гордо стоял край кладата и гледал със самодоволство как малки крака стъпвали в уличната пръст.

Тогава обаче първо една, после втора, трета, четвърта… започнали да хвърлят по владетеля обувките си с такова презрение, че мъжете им се засрамили и последвали примера. Скоро площада се изпълнил с летящи обувки, които свистяли край главата на халифа и охраната му. Владетелят побягнал засрамен…

От тогава форма на най-висше презрение е да те замерят с обувка. Попитайте президента Буш – новият Ал Хаким!

Легенди за честта-1

През 636 г Халиф Омар обсадил Йерусалим. В продължение на четири месеца християните се защитавали, водени от своя Патриарх Свети Софроний Мъдри. Накрая Патриархът се убедил, че не може да очаква помощ отвън и рано или късно града ще падне. Затова се договорил с халифа при капитулацията арабите да пощадят живота на защитниците.

 Когато разбрал, че отбраната на Йерусалим се води от свят човек Халиф Омар се отнесъл с уважение към победените. Щом отворили портите на крепостта той влязъл само с десет от своите войни и телохранители. Посрещнал го йерусалимският Патриарх и повел коня му по улиците на града. Казал му:

                - Града вече е ваш! И отговорността за него и хората му!

                - Благодаря ти, отче, че предпази и нас, и вас от проливането на излишна кръв! - отвърнал халифа.

Двамата отишли до Църквата "Гроб господен", издигната през 335 г. от Св.Константин и св.Елена и като приятели влезли в него за да се поклонят на Христовия гроб. Тогава проехтели призивите на моллите в армията на Халиф Омар за намаз. Свети Софроний разрешил на предводителя на арабите да се помоли в църквата, но халифът отказал:

                - Не, отче! Ако аз се помоля тук за пръв път в Йерусалим , моите хора или наследниците ми ще искат и те да се молят в нея. А това означава или да я превърна в джамия или да я срина до основи! Това, че ние воюваме помежду си не е повод да вкарваме във война и боговете си! Това е ваше свещенно място и вие ще продължите да се молите тук и да почитате вашия Бог, докато волята ми се слуша. А благодарността и молитвите си към Аллах ние ще отправяме от наш свещен дом, който ще съградя до вашия в чест на победата ми!

Така и станало - върху основите на Соломоновия храм Халиф Омар изградил мечет и дълго време и християни и мюсюлмани отправяли молитвите си едни до други...